Някога, когато било хубавото време, Слънцето и Земята се съчетали и родили различни дихания. Всяко дихание било полезно за друго. Но най-обични рожби били човеците. На тези рожби Слънцето и Земята дали най-много дарове. Човеците обаче, като поотраснали и се поогледали решили, че са най-силни. Започнали да искат още и още и да воюват с другите дихания. Забравили, че всички идват от една къща. И пътя към къщи забравили. Майка си и баща си забравили. Посегнали дори на братята си.

Тогава татко им, Слънцето, решил да ги изпита. На всяка малка човешка рожба взимал паметта. И така детето не знаело къде му е къщата и кой е стопанинът и. Пораснали и тези човеци. Но нещо все ги дърпъло да се питат: „Откъде ида?“, „Душа имам ли?“, „Кой ми я даде?“. Векове се питали и все нямало отговор… Тихичко говорели, че има някаква Сила, ама каква е…

И започнали да дават имена на Силата. Имало безброй имена, все различни. Всеки давал свое име на Силата и знаел, че като я назове с името, тя ще му отвърне.

После започнали битки за правилното име. Нарекли силата Бог. Много кръв се проляла в Негово име.

А Земята плачела за рожбите си и молела Слънцето: „Прости им, върни им ума и очите, че да ни видят!“.

Слънцето гледало от горе и отвръщало: „Никога не съм ги наказвал. Само ги учих. И ума, и очите им върнах отдавна, те за друго ги ползват…“

Сън сънувала тогава Земята майчица. В златни люлки деца се люлеят, а тя им пее люлчина песен за татко им и юнашката му сила.

И една пролетна утрин Земята се пременила в бяла премяна, разресала дългите си коси и пак съблазнила Слънцето.

Родили се нови дихания. Пак рожби човешки, но дългопаметни. Знаели, че животът ще мине при майка им, а след смъртта при баща си се връщат – в Светлото. И се грижели за Земята, и все към Слънцето гледали. А майка им все им заръчвала: „Да доведете вкъщи и ослепелите си братя, да им покажете Пътя!“

А старите човеци именували новите Бъдници…

Трудно ги виждали, трудно ги чували, ала все след тях ги теглело. Говорело се, че който тръгне след Бъдник, ще си намери къщата и ще пребъдат рожбите му.

И реченото било сторено…

А Слънцето дало тази приказка на българите, да я пазят…

Източник: „Стопанката на Господ“ – Розмари Де Мео